Моята книга - “Живот в тройка”
Издателство „Изток-Запад” за “Живот в тройка”:
Този ”истински роман” представлява броеница от трийсет и един кратки раздела плюс предговор и епилог. Всяко “кехлибарче” на броеницата съдържа от по 3-4 докъм 8-9 страници. Тук може да прочетете предговора на книгата и част от един от разделите.
„Истината освобождава човека, а Любовта го учи да живее правилно.”
Петър Дънов
Предговор:
Скъпи четящи Приятели,
Пише ви един Водолей. Ние, Водолеите, не сме особено силни в Любовта, но си мислим, че сме страхотни в интерпретацията на Истината и Свободата. Оказва се обаче, че тези три неща са свързани здраво. Както съм свързан аз с двете забележителни жени, за които искам да ви разкажа.
Ще е честно да започна със себе си. Завършил съм две образования: политологическо и астрологическо. Имам и двойно гражданство: рождено българско и придобито американско. Харесвам теоретичния модел на индийската система за чакрите, но предпочитам практиките на Бялото братство в България, макар и в най-външния му кръг. Изобщо, при мен доста често нещата вървят по две.
Двоичността изисква стабилизация, а триъгълникът е естествено стабилна и устойчива структура. Това е история за триъгълник – но не толкова за любовен триъгълник, колкото за триъгълник на любовта. Това e също разказ за стремежа към цялостност и за търсенето на баланс чрез трета опорна точка (вън или вътре в себе си). За битките на личностното развитие и за предизвикателствата на избора между две алтернативи. За добрите и лошите моменти в съвместния живот, но и за изграждането на нова семейна среда и социална архитектура.
Този тип книги са леко дразнещи със силно изразения си автобиографичен елемент. За съжаление, той не може да бъде избягнат. Човек не може да пише за неща, които сам не е преживял. Би звучало фалшиво. Затова съм оставил текста в първо лице, единствено число. Позволил съм си само да видоизменя имената на главните герои, без да променям общото им звучене. Опитал съм се да бъда пределно искрен, да не спестя нищо от това, което искам да споделя – и същевременно съм се стремил четивото да е забавно. Наскоро гледах една театрална постановка, която час и половина ангажираше зрителите с тягостните мисли на автора. Опазил ме Господ от такава съдба! Моето верую е, че животът е прекрасен, дори и на пръв поглед да не изглежда по този начин – тъй като просто няма друг живот, който да може да е такъв. А дори и да има, настоящият също може да се изживее позитивно, може даже да се подобри – и това е посланието, което ми се иска да предам. Тази книга се чете за малко повече от час и половина, но се надявам запознанството с една като цяло оптимистична и съвсем истинска лична история да си струва инвестираното време. И съпътстващото общуване да е приятно.
Из XIV. Почти семеен живот Зарина и Здравка много си приличаха, но и много се различаваха. Първо, приликата бе визуална. Приятелите ми ги бъркаха от разстояние. И по телефона звучаха по сходен начин. И двете имаха чаровни усмивки: едната лъчезарна и подкупваща, другата – като на Зайо Байо. И двете бяха деца: едната – послушно и сладко червенобузесто бебе, другата – невинно и палаво пеленаче. Едната от време на време шъшкаше, другата перманентно си фъфлеше. Нощно време на свитите юмручета на Зарина съответстваше безусловният дъвкателен рефлекс на Здравка. Същевременно и двете бяха жени: едната – тракийка, топла и пълнокръвна като героиня на Елин Пелин; другата – добруджанка, гореща и жертвена, като че излязла от разказите на Йовков от трийсетте.
Просто бе невъзможно докато съм с едната, да не мисля за другата. Минало и настояще се преплитаха по парадоксален начин, като правеха разликите да изпъкват. Де факто едната беше с три сантиметра по-висока от другата, която пък от своя страна беше с три килограма по-плътна. С едната гледахме на света през един и същ диоптър, с другата си пасвахме като винтче с гайка. Като се прибавеха и останалите милиметри, метри, километри, цолове, градуси и прочее мерни единици, уравнението ставаше прекалено сложно във физико-химичен и ментално-духовен план. Но можеше да се опрости до следната констатация: едната имаше най-прекрасното дупе, другата – най-изразителните очи. Не че дупето на Здравка не бе на ниво (моят приятел, дето не можеше да казва „р”, беше фен и на двете „моторетки”), нито – че зелените очи на Зарина не бяха също толкова омагьосващи. Но това бяха абсолютните стойности, абсцисата и ординатата на моята координатна система, в рамките на която трябваше да се позиционирам.
Обратно в заглавната страница