Приказка за лъва и газелата от Асен Сираков
Имаше някога един лъв. Прайдът, на който той бе и баща, и господар, и единствен съпруг, освен от него, се състоеше от четири лъвици, две поотраснали лъвчета и цяла купчина боричкащи се малки. Лъвиците бяха силни, сръчни и относително покорни – е, зъбеха се от време на време, но бързо подвиваха опашка пред буйната грива на своя господар. Всеки ден те ходеха на лов и тъй като бяха хем задружни, хем добри ловци, храна имаше достатъчно за всички. През ден през два лъвиците довлачваха по някое животно и чинно се отдръпваха. Лъвът спокойно се наяждаше и сетне се оттегляше да подремне.
Така се нижеха дните и от лъвска гледна точка не можеше и да бъде по-добре.Естествено от време на време лъвът също ходеше на лов, но по-скоро за поддържане на форма и разнообразие. Когато това се случваше, той домъкваше убитото животно, разкъсваше го пред всички, отхапваше демонстративно някоя друга мръвка за авторитет и без да се донаяжда оставяше всичко на останалите членове на прайда. Единственото животно, което лъвът обичаше да изяжда сам в уединение беше газелата. Душата си даваше за газела и, ако не беше толкова отвратително трудно да се ловят, вероятно всеки ден би си похапвал газелка! Ах, това изумително животно! Нежно, грациозно, безпомощно… с възхитителни очи и стройни крака, бързи като вятъра… Животно, създадено за него, лъва, и прекарващо целия си живот в бягство… Една прекрасна вечер малко след здрач лъвът за кой ли път потегли за газела. През последните два-три месеца късметът му на няколко пъти бе изневерил и желанието му да си хване газела на всяка цена се бе превърнало в идея-фикс.Лесно намери стадото и се притаи във високата трева – оттук започваше най-трудното… И най-малкият съмнителен повей, и най-бледият подозрителен отблясък или, не дай си боже, предупредителен писък на птица щеше да бъде достатъчен цялото стадо да изчезне за миг.Лъвът пропълзя няколко метра по-близо до стадото и се вгледа в животните, които като призраци се поклащаха върху стройните си крака и трескаво се ослушваха във всички посоки. В този миг той я видя… Защо точно нея не му беше ясно, но още в мига, в който я зърна, престана да забелязва останалите газели. Противно на всякакви ловджийски правила лъвът изведнъж се изправи в целия си огромен ръст и тръгна бавно и уверено право към нея. За части от секундата стадото се разпиля по всички посоки, но тя остана. Остана като закована за земята без да сваля от него огромните си влажни очи. Лъвът я приближи, подуши я – главата му се замая от този позабравен аромат – после застана до нея сложи лапа върху гърба й и машинално посегна към врата. Газелата не помръдна и дори му се стори, че някак странно извърна главата си, като че ли, за да му е по-удобно да я захапе…Лъвът изплю снопчето козина, успяло да се завре между зъбите му и отстъпи няколко крачки. Газелата се отръска и леко се затича към мрака. Лъвът отчаяно изръмжа, завтече се отново към нея, но тя вместо да хукне с всички сили и да изчезне, отново застана неподвижно…
За лъва нямаше невъзможни неща, но ето че всичко, което се случваше тази вечер, беше невъзможно – невъзможно бе газела да не побегне от лъв, но невъзможно беше и той, лъвът, да убие неподвижно, несъпротивляващо се животно. Странното бе, че ако газелата не се страхуваше от него и дръзко го гледаше в очите, сигурно щеше да й откъсне главата, но той виждаше как тя през цялото време примира от страх…
Лъвът се прибра в прайда, а на другия ден дори не кусна от храната, която лъвиците бяха донесли. С мъка дочака да се стъмни и тръгна да дири снощната газела. Намери стадото, втурна се към него и всички газели с изключение на една изчезнаха в мрака… Да, това беше тя и всичко започваше да прилича на кошмар. За зла беда на всичкото отгоре се появи някакъв гепард. Газелата го видя и побягна като стрела. Гепардът обаче успя да я настигне, ловко скочи и я прекатури. Лъвът гледаше като в транс и не вярваше на очите си. Едва когато видя, че нещата непоправимо отиват назле, той с последни усилия дотича и буквално в последния момент, преди петнистият нахалник да забие зъби в гърлото й, успя с премерен удар да му счупи гръбнака. После учудващо за себе си стоя до нея почти цяла нощ докато клетата се съвземе и едва тогава се прибра в прайда.
На другия ден усети силен глад, но щом хапна от донесеното месо, тутакси го изплю – месото горчеше и имаше неприятен дъх. Ядоса се и по никое време отиде на лов. Намери стадо зебри и го подгони като дете гълъби. Естествено зебрите се разбягаха, но едно малко се отклони, от страх сплете крака и залитна. Лъвът машинално го подсече с лапа, уби го с лекота и застана с празен и неподвижен поглед до телцето. После си тръгна и го остави на хиените – за първи път в живота си бе извършил безсмислено убийство. Прибра се в прайда и проспа гладен остатъка от деня. Щом се стъмни обаче скочи и отново тръгна към стадото газели…
Така минаха две седмици, а може би цял месец…
Лъвът бе престанал да спи, да се храни и да ходи на лов. Бродеше мрачен и изпосталял докато единият от младоците просто го изгони от прайда.
Всяка вечер лъвът ходеше при своята газела, която продължаваше да се държи по абсолютно същия начин, само дето някак видимо й беше трудно да се задържа върху краката си – вероятно и тя бе спряла да се храни. Двамата се гледаха дълго, протяжно и напразно – тя всеки път обречено, с очи, пълни със страх и ужас, а той всеки път уморено и ненаситно, с все по-неясно очакване – докато една нощ вече нямаше сили да я опази от поредния гепард…
Странно, докато петнистият негодник разкъсваше пред очите му неговата, собствена газела и хрупаше грацилните й кости, лъвът не почувства нито гняв, нито завист, нито облекчение, а за първи и може би за последен път през живота си, противно на всякаква лъвска природа, прилегна под едно близкостоящо дърво и заспа непробудно…
Автор: Асен Сираков