Трактат за епифани от съвременен енциклопедист
Ето още една интересна литературна форма: ТРАКТАТ (не си спомням да съм чел трактати, откакто като студент по политология трябваше да се запознавам с „Два трактата за управлението” на Джон Лок)! Но ако човек е писател, преводач, публицист, езиковед, преподавател по системно програмиране, компютърна лингвистика, алгоритмични, мета- и изкуствени езици – и иска да сподели нещо важно с хората – какво друго да напише освен трактат? Така е направил Асен Сираков: издал е един свой трактат – „Трите кита” – в ограничен тираж, като за по-сведущи приятели („епифан” е обратното на профан). В него е изложил своята гледна точка за трите фундамента (или „китове”, както той ги нарича), върху които се крепи човешкото мироздание. Първият кит е „Познай Света” (странстването), вторият – „Познай Вярата” (израстването) и третият – „Познай Себе си” (завръщането). И тъй като предстоят християнски празници, по-долу помествам неговата трактовка на молитвата „Отче наш” от втората част на трактата, посветена на вярата.
Нека се опитаме да анализираме по-подробно и по възможност да наложим мисълта на Хермес Трисмегист върху молитвата “Отче наш” – единствената молитва, завещана ни лично от Спасителя, според Светото писание (Матей 6:9-13).
Отче наш – “Отче”, защото е “баща”, защото е подобно на онази кодирана информация, която в нашия живот се проявява в процеса на оплождането, в процеса, в който информацията-сперматозоид опложда, слива се с информацията в яйцеклетката, за да се появи творението. Защото Отецът е изначалното, най-висшето, горе и е причина за всичко, което е долу, и е едновременно и еманация, и копие, и е наш, защото всичко и всички са чада Негови, и всички чада негови са Той, което се потвърждава допълнително в следващия изказ:
Ти, който си небето – в арменската монофелитска църква и до ден днешен тази част от молитвата се произнася именно по този древен, изначален начин, а не по изкривения от по-късните преводи – (ти), Който си НА небесата.
Да се свети Твоето име – име освен понятие означава и същност (entity) и тази същност трябва да свети, защото всичко е Светлина и горе и долу, и долу, и горе и защото без светлина няма живот, няма Нищо.
Да дойде Твоето царството – означава ли това, че го няма “царството”? Не, има го, защото, ако го няма, няма да ни има и нас и всичко около нас, но липсва хармонията, а тя би могла да настъпи едва когато Човекът осъзнае това Царство, т.е. когато царството дойде.
Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята – защото е вечен стремежът към Хармония и защото, за да бъде всичко, което е долу, да бъде и горе, и всичко, което е горе, да бъде и долу, за да се осъществят чудесата на едно-единствено нещо – на Великия замисъл – и еднакви, като създадени от Единия Бог, са всички неща – и трябва да са именно такива, – дошли от представата на едно-единствено нещо, родени от него и по негово подобие, трябва волята на това нещо да е безкрайна, защото в противен случай породеното от него ще погине и изчезне.
Хлябът наш насъщен дай ни днес – нима няма утре? И защо трябва да ни го дава, не можем ли да си го вземем? И защо “хляб”? Хляб “храна” ли означава?
В Древен Китай е битувало наказание: наказаният е избирал храна, независимо каква и е трябвало да яде само нея, докато е траело наказанието му. Тези, които са избирали месото или деликатесите, са умирали до няколко месеца. Оцелявали са само онези, които са избирали студен, варен, безсолен, безвкусен ориз или стар хляб (най често от просо, ечемик или ориз). Зърното-Хляб във всичките му разновидности е основната човешка храна. Дори племената в джунглите на Амазонка, които не знаят що е зърно и хляб, ядат и отглеждат децата си с една каша, подобна на мамалига, с вид и вкус на лепило за тапети, извличайки скорбялата от сърцевината на определени дървета. На други места ядат плодовете на хлебното дърво и пр. и пр. Насъщният хляб е човешкото понятие – хляб, за да съществуваш! А защо трябва да бъде даден? Защото и дребното нарушаване на баланса, да не говорим за стихиите, може да ни докара глад. Ние нямаме право да си взимаме, защото самите ние можем да си докараме глада чрез поредица от неразумни и опустошителни действия. Затова “дай”, помогни в смисъл покажи, насочи. Помогни “днес”, защото само Ти знаеш дали ще има “утре”.
И остави (опрости) нашите дългове така, както ние ги оставяме (опрощаваме) на длъжниците наши – защото принципът долу-горе, горе-долу е основният принцип на Реципрочността. Защото всяко действие има противодействие и колкото по-голямо е действието, толкова по-голямо е противодействието, защото искането е свързано с даването, а отнемането – с додаването.
Но какво би се получило, ако някой само е взимал, т.е. самият той е само длъжник и няма длъжници към себе си? Просто, в такъв случай, той би обезсмислил молитвата, защото, за да бъде молитвата Молитва, за да можем да кажем накрая “Амин”, т.е. “(Така) Да Бъде” (So Be It или So Mote It Be), тя трябва да почива преди всичко върху Истина, за да бъде правдива необходимостта от нейното изричане или дори помисляне, за може Тя да бъде. Това означава ли обаче, че молитвата не е необходима на подобен човек? Означава ли, че той би могъл да се помоли за “останалото”, като игнорира този текст? Разбира се, че е възможно (всичко е възможно), но как този човек би осмислил неизменния дълг – дълга пред това, че му е даден живот (независимо от кого и как)?
И не въведи нас во изкушение, но избави нас от Лукавия […] – в повечето славянски езици НО е съчинителен съюз, по-силен от И и акцентира върху продължението на започнатата мисъл, функция, която в българския е избледняла.
В последната смислово натоварена част от молитвата “Отче наш” се случва нещо, което на пръв поглед противоречи на “Бог е Любов” и “Бог е Хармония”, които са синоними. Тук, на финала, отправящият молитвата по-скоро пита: възможно ли е някое от поредните изпитания (коренът “кус” – ‘кусвам’ = опитвам, изпитвам) да бъде пропуснато, прескочено, пренебрегнато? Защото слаб съм, Господи, и не знам дали бих се справил без твоя помощ, защото, ако следвам волята си, ще се отклоня, защото, ако следвам онова, което мисля, че е моята природата, ще предизвикам ново изпитание. Всичко това не е отказ, а молба Господ да не изоставя своето творение-подобие и да му помага в миговете на изпитание, освен случая, когато трябва непосредствено да го “избави” от отразената светлина, от сянката, от “Лукавия”, от неистинния път. Изборът на славянския термин “Лукав” от ранните преводачи (в частност Св. Св. Кирил и Методий) като евфемизъм за Сатаната (или неговите хипостазии) не е случаен. Да “лъкатуши” означава, когато говорим за река, да намира пътя на най-малкото съпротивление. ‘Лъка-Лука’ в протославянско значение означава ‘хитрост’ и това е основно качество на човешката природа от гледна точка на нейната изключителна приспособимост, енергопестеливост и способност към оцеляване. Колко пъти сме минавали по пътя на най-малкото съпротивление и после се е налагало да изминем отново целия път? Колко пъти сме постигали нещо с хитрост и после се е налагало многократно да платим за този наш, така да се каже, “тарикатлък”?
Амин.
Да бъде! Но за да кажем “Да бъде”, трябва да знаем какво да бъде, трябва да сме избистрили съкровения смисъл на всичко онова, което да бъде, т.е. на базата на скицирания, но вече действащ Мироглед трябва да насложим разбирането си за Естествено и Свръхестествено, за Първично и Вторично, за Постоянно и Временно.